Често ви разказваме за децата. За техните усмивки, за срещите ни на терен, за плахите първи стъпки и малките победи. Споделяме ви нашите истории като доброволци и отчети за това какво сме постигнали заедно.

Днес обаче искаме да замълчим и да дадем думата на някого, чийто глас трябва да бъде чут.

Това е историята на Валентин Вичев - момче, израснало в три дома за деца, лишени от родителска грижа. История за оцеляването, за грешните избори, за белезите и за онзи единствен час, който може да преобърне целия ти свят.

Публикуваме думите му без промяна. Защото понякога най-силният отчет за нашата работа не са цифрите, а преобразеният човешки живот.

"Искам да ви разкажа за детството си. 

Не онова детство, което обикновено виждаме на снимките, с торта, подаръци и родители, които стоят зад камерата и казват „усмихни се“. Моето детство беше малко по различно. Израснах в домове за деца, лишени от родителска грижа. По точно в три. И ако трябва да бъда честен, дълго време не знаех дали това ме е направило по силен или просто ме е научило да оцелявам по рано, отколкото едно дете трябва да се учи на такива неща.

Животът обаче ме срещна с прекрасни хора. И знаете ли защо? Защото аз избрах да бъда верен на приятелите си. Имаше хора, които искаха да ме осиновят. И аз отказах. Бях малък и разбира се, че не разбирах напълно какво правя. Ние просто си бяхме обещали, че ще останем заедно. Знаете как е като сте деца. Едно обещание може да бъде по силно от целия свят. Днес понякога се питам дали не съм се прецакал с това решение. Може би съм можел да имам друг живот. Друг дом. Друго детство. Но тогава послушах сърцето си. И днес, когато виждам приятелите, които останаха до мен, разбирам, че може би не съм изгубил семейство. Просто съм си избрал едно по различен начин. Само че животът в дома не беше особено романтичен. Като малък ми се налагаше да крада, за да оцелея. Не само аз, а и приятелчетата ми. Когато ни свършеха витамините, обирах аптеки. Да, знам как звучи. Но когато си дете и някой до теб има нужда от нещо, не мислиш като адвокат, прокурор и съдия едновременно. Мислиш само как да помогнеш. Имаше моменти, в които ми се налагаше и да прося, за да имаме хляб. В дома ни се полагаха по две филийки, защото трябвало да внимаваме да не напълнеем. Две филийки. На възрастен това може да му звучи като количество. На едно гладно дете му звучи като въпрос дали ще си легне гладно или не. Постепенно се научих да оцелявам. Само че никой не ме беше научил как се живее. Бях лош ученик. Бях лошо дете. Правех глупост след глупост. А когато идваха доброволци и ни носеха подаръци, аз ги взимах с огромно чувство за вина. Представете си това. Получаваш подарък и вместо да се зарадваш, се чудиш дали го заслужаваш. Сякаш някъде дълбоко в теб вече е записано правилото „ако слушаш, заслужаваш, ако не слушаш, не заслужаваш“. И никой не ти е обяснил, че любовта не е награда за добро поведение. След няколко години, в които училището почти не присъстваше в живота ми, освен часът по физическо, един ден разбрах нещо доста неприятно. Бях неграмотен. Можех да чета, ама знаете как се шегуваме, на маймуница. Можех да разпозная думите, но не можех да се изразявам нормално. Говорех несвързано. Не можех да общувам с хората. Имах страшно много неща в главата си, но нямах инструмент, с който да ги извадя навън. И тогава за мое огромно щастие се появи една идея.

Честно казано, още се чудя какво точно е видяла в мен моята менторка тогава. Вероятно тя си знае. Идеята се родила на една жена след посещение в подобен дом като моя. Тя открила нещо, което днес ми се струва толкова просто, че чак е гениално. Ако обърнеш достатъчно внимание на едно такова дете, ако седнеш до него, ако го слушаш, ако му четеш, ако го накараш да чете, ако го накараш да повярва, че някой наистина иска да чуе какво има в главата му, детето започва да се променя. Започва да проявява интерес. Започва да пита. Започва да учи. И най важното започва да вярва, че може. Според мен тази жена заслужава Нобелова награда. В началото идеята е била хора да идват и просто да четат на децата. После децата да започнат да четат на тях.А накрая заедно да напишат история. Своята история. Красиво, нали? От един човек и една идея се е родило нещо, което днес е помогнало на толкова много деца. А аз гордо мога да кажа, че съм един от тях.

Един от онези хора, които са започнали като деца с живи очи, но без ясна посока. Един човек видя моите очи. Аз самият не знаех какво търсят. Но явно са търсили помощ. И този човек ми помогна. Не ми даде милиони. Не ми даде перфектен живот. Даде ми нещо много по важно. Даде ми чисто бяло платно. И аз започнах да рисувам. И да, още не рисувам особено прави линии. Понякога картината ми става пълна каша. Понякога правя грешни избори. Понякога пак се връщам назад. Но вече знам, че аз държа четката. И това е огромна разлика. Затова пиша всичко това. Не за да ви разказвам колко трудно ми е било. А за да ви покажа колко много може да промени един човек, когато реши да даде от времето си. Ние постоянно казваме, че нямаме време. Нямаме време да говорим. Нямаме време да помогнем. Нямаме време да изслушаме някого. Нямаме време да прочетем една книга с едно дете. Но времето така или иначе ще си отиде. И тук за мен има нещо много красиво.

Айнщайн ни показа, че времето не е толкова просто, колкото си мислим. То зависи от наблюдателя, от движението, от пространството. А „Подари време“ ми показа нещо друго. Че стойността на времето зависи и от човека, на когото го подаряваш. За теб един час може да бъде просто един час. За едно дете този един час може да бъде първият път, в който някой му е обърнал внимание. Може да бъде първата книга, която е прочело. Първият разговор, в който някой го е попитал какво мечтае да стане. Първият момент, в който е усетило, че някой вярва в него. И може би точно този един час някой ден ще се превърне в неговите двадесет години. Затова вярвам в „Подари време“. Защото аз съм доказателството, че времето може да бъде подарък, който променя съдби.

Днес от онова дете са останали много неща. Останали са белезите. Останали са грешките. Останали са приятелите. Останало е и онова малко момче, което някога е крадяло, просело и не е знаело дали заслужава подарък. Само че сега това момче има възможност да рисува собствената си история. И затова искам да кажа нещо на всички вас. Ако сте като онези красиви доброволци, които просто решават да дадат част от времето си на някого, животът може да стане много по хубаво място. Защото така или иначе ще си плащаме за времето, което сме прекарали тук. Ще си плащаме за изборите, за грешките, за пропуснатите възможности. Та щом така или иначе ще плащаме, поне нека си струва. Нека бъде готино. Нека бъде интересно. Нека бъде човешко. Нека оставим след себе си не само снимки, сметки и вещи, а хора, които могат да кажат „някога един човек остана до мен“. Защото може би това е единственият начин да победим времето. Не като го спрем. Това никой не може. А като дадем част от него на някого, който ще го понесе със себе си много след като нашият собствен час е изтекъл. Аз получих време. То промени живота ми. Сега е мой ред да го подаря нататък."

Историята на Валентин е причината „Подари време“ да съществува. Тя ни напомня, че времето не е просто часовник, който тика, а възможност да дадеш на едно дете чисто бяло платно и да му кажеш: „Ти държиш четката.“

Стани част от тази промяна. Подари час, подари внимание, подари бъдеще.