“Здравейте, аз по принцип искам да уча в университет, дали ще има как да ми съдействате?” - така се обърна за пръв път към нас Бела преди около две години. Толкова настоятелно искаше да и съдействаме, че чак се усъмнихме. Оставаше и да си вземе матурите за 12-ти клас и се разбрахме след това да обмислим как и къде ще учи. След около година получихме същото съобщение. Бела бързо ни влезе “под кожата”. С постоянството си, с желанието си да учи, което беше по-силно от майчинските и ангажименти, от целият товар от миналото си, който носеше на гърба си. Историята и не е лека. Както на повечето деца, с които ни срещат посещенията. При Бела обаче най-голямата разлика е страстта, с която преследва целите си. Без ние да я подтикваме към нещо, без да и даваме съвети или да я “мъмрим” какво и как е направила.

Бела мечтае да учи в университет и да стане детска учителка. Вярва, че това е нейното призвание, че има какво да научи децата. Че тя самата има какво да научи още от живота. Въпреки, че малко се забави със завършването на 12-ти клас, въпреки, че е майка на малко дете и се грижи за семейство, въпреки, че има работа. На нея това просто не и стига. Тя си е цяло вдъхновение. И за нас, и за другите деца. И понеже истории като нейната има смисъл да се разказват, ето какво ни разказа тя за живота си. 

Разкажи ни за себе си

Казвам се Бела Стоянова. На 20 години от град Пещера, родом от град Брацигово. Майка съм на прекрасна дъщеря на година и 3 месеца и съм  студентка в  първи  курс тази година.От близо 2 години и половина работя във фирма за производство на фармацевтични продукти за животни като Контрольор .



Как се случи така, че да заживееш в социална услуга?

В ранно детство ежедневно ми се налагаше да изхранвам семейството си (родителите си и братята и сестрите ми), най-голямата ми сестра гледаше по-малките деца,  докато аз просех и се криех, за да уча. Представяте ли си само на 6 и толкова упорита? Нашият "дом" често изгаряше в пламъци, чуваха се писъци и рев на деца, както и семейни скандали, често родителите ни ни оставяха сами. Целият град ни познаваше, особено мен, бях ученолюбиво дете и до днес няма да забравя и разказвам с усмивка за дните, в които хигиенистка в началното училище ме взимаше в малка стаичка в училището и ме учеше да чета буква по буква и на детски песни. След тайните уроци  често ме изпращаше “вкъщи" с хляб и конфитюр (така не ядях шамари).
Е, един студен зимен ден просто дойдоха социални работници с полиция и ни взеха от нашата колибка. По пътя към дома със сестра ми и брат ми ридаехме от страха от неизвестното, плачехме за родителите си, но оказа се това беше нашето спасение.

Кога срещна доброволците от Подарете книга?

Доброволците от "Подарете книга " срещнах, когато бях на 17 години. Ще си кажете в късен етап е било, но времето, което имахме, прекарвахме заедно в разходки, танци, плетене на мартенички, рожденни дни и походи и така се спечелихме като приятели взаимно. Те печелеха нашето доверие докато излезем от черупките си, в същото време  ние спечелихме опора и истински приятели, които не те питаха от къде идваш, какъв си по етнос, народност  и религия, просто идваха да бъдат добри, носеха лакомства и дори понякога със смешни шапки и очила за да видят нашите усмивки. Караха ни да бъдем щастливи, че сме деца и да не искаме да растем.

Откъде дойде желанието ти да учиш педагогика? 

Желанието ми да уча педагогика се появи, когато бях на 15. Мислех си - вече съм на 15, а още не съм се ориентирала какво ще правя с бъдещето си (едва ли другите младежи на 15 са се ориентирали, но когато си в социална услуга е друго). Не трябва да правиш грешни избори, защото от това зависи живота ти, няма мама и тати, така трябва да си подредиш нещата, че да не си на улицата, да не си и гладен ама да си сбъдваш и мечтите...
Всъщност се справях много добре с немския и английския, както и с български език, помагах на децата от дома за домашни, тестове и попълване на помагала и доста ми се хареса да съм им в помощ, чувствах се пълноценна и щастлива да предам знанията си, докато децата ме гледаха с възхита и блясък в очите аз се чувствах удовлетворена  и щастлива. Казах си, това е моето призвание и мечта, обичах деца, обичах и да уча  и се придържах към тези си мечти до ден днешен, когато с гордост мога да кажа, че съм крачка по-близо да се реализирам и да сбъдна мечтите си.

Как успя да задържиш мотивацията си да се запишеш в университет? Имаше ли трудни моменти, които да те разубедят?

Разбира се, имаше трудни моменти като навърших пълнолетие напуснах социалната услуга по собствено желание бях готова за борбата с живота. Веднага започнах работа, намерих си квартира и се справях страхотно, карах шофьорски курсове (които също бяха подпомогнати финансово от фондацията), но не спирах да се чувствам като робот. Просто работих, в къщи и на работа не се чувствах пълноценна, исках да се развивам още и още, да надграждам, да сбъдвам мечти и да покорявам върхове.
След това срещнах моя спътник в живота. В нелеп пътен инцидент на първата ни среща и след  дълги дни и нощи в болницата аз осъзнах, че това е правилният човек за мен, подкрепяше ме, искаше семейство, както и аз, той самият държеше да уча и вярваше в мен, за кратко време заченах и това бе най-красивото ми предизвикателство. Съчетавах майчинство с 12-ти клас и шофьорски курсове (и двете неща прекъснах, когато забременях), но си казах : моето дете е моята мотивация да не се отказвам и някой ден ще се гордее с мен, заричам се ! 
Не съм се колебала дали искам да продължа да уча, винаги чувствах празнота в себе си, защото не го направих, но когато се роди дъщеря ми стимулът, желанието и самоувереността ми вече бяха още по-големи.

Имаше ли кой да ти подаде ръка, когато си стъпваше на краката след дома?

След като напуснах социалната услуга се стараех максимално да разчитам само и единствено на себе си. Сама си намерих работа и дом, предприех първите и най-важни стъпки самостоятелно, въпреки че с доброволците от фондацията станахме близки приятели и в личен план и не спряхме да поддържаме връзка до ден днешен . 
Но покрай последните събития в живота ми, се случи така, че пътищата ни се пресякоха и то по хубав повод. Преди 3 години им бях споделила, че мисля да следвам предучилищна и начална педагогика и ми казаха, че в момента в който стигна до там лично ще ме придружат така и стана. След напускането ми на социалната услуга те наблюдаваха как се развива живота ми , а аз споделях всеки минимален успех, който ме приближаваше до  мечтата ми. И днес зная, че имам приятели на които да разчитам.

Какво според теб е най-важно за едно дете, живеещо в институция? Къде системата не успява да окаже подкрепа и какво доброволците могат да направят, за да помогнат?

Най-важното за едно дете настанено в институция от семеен тип на първо място е  изграждането на емоционална връзка на персонала с децата и младежите, спокойствието и добрият пример. По пътя си аз имах късмета да попадна на добри учители и уроци в живота. Наскоро разбрах за програма, която фондация "Подарете книга" създава за младежите от социални услуги на, които им предстои излизане. Целта на проекта беше младежите да се ориентират в коя сфера да се развиват и този проект беше стимул за тях да се докажат, да сгрешат, да опитат и да се учат просто им бе позволено да бъдат себе си и да правят това, което им харесва. Личното ми мнение е, че това не се подсигурява от системата на децата. Не им се налага да се сблъскват с истинските неща от живота, отделно децата не се ориентират да учат и да се развиват, подстрекателството към женитба на такава крехка възраст е най-нормалното нещо, което случва в социалните услуги.
След като младежите навършват пълнолетие никой не има помага да си намерят работа или жилище и масово момичетата забременяват още в социалните услуги за "подсигуряване", че ще има къде да отидат и не завършват дори средното си образование, а момчетата работят частно без договори, без осигуровки и остават по улиците отново заради липсата на образование.

Как би описала живота си сега? А какво още ти предстои?

Когато бях по-малка все ми казваха: “Вие сте деца на държавата, собствените ви родители не ви искат, майките ви са морално пропаднали, а бащите ви са безизвестни алкохолици и вие ще станете като тях ще се зажените по махалите като станете пълнолетни , ще ядете бой и ще раждате едно след друго.”
Та с гордост днес мога да кажа- зажених се на 18 в българско семейство, но не за сигурност, а по любов .Сигурността вече си я бях подсигурила сама. Имам дете, шофьорска книжка, средно образование и съм студентка в първи курс, но най- вече имам семейство, което ме подкрепя, дъщеря, която ме мотивира да прекосявам върхове . Мечтая да бъда нейната гордост и пример  както и приятели, с които заедно извървяхме този дълъг път.
Аз сбъдвам мечтите си. Предстоят ми само хубави моменти, надявам се да се реализирам и да послужат за пример и на младежите в социалните услуги.

Защо е важно един млад човек да има висше образование? Какво би казала на младежите от институции, които не желаят да продължат да учат?

Висшето образование е за хора, които искат да се развиват и надграждат. Важно е за бъдещето. Не само за нашето, но и  за децата ни, за да имаме самочувствие, да бъдем самостоятелни, отговорни и да създадем по-добър свят за самите нас. Образованието е ключът към успеха, независимостта и самочувствието на човек. 
Апелът ми към всички младежи, не само от институциите, но и от гетата и  децата на българските семейства - учете, развивайте се , бъдете независими, подарете си този шанс, докажете се, не на околните , а на самите вас, гордейте се със себе си, вървете с  вдигната глава, знайте, че вие сте примера на по-малките от дома, подрастващите в гетата и децата от блока. Живеем в трудни времена, поколението бърза да порасне, младежите се захласнаха по алкохол, наркотици и секс без любов. Нека направим грамотността, доброто възпитание и учението модерни. 
Не се страхувайте да бъдете различни, именно различията ни правят света красив и пъстър.
Дайте си това, от което бяхте лишени. Подарете  си любов, спокойствие и успех .


Подкрепи Бела и мечтата и тук.