Да си значим възрастен в живота на някое дете, особено когато повечето възрастни в живота му не са били постоянни фигури, е доста отговорна задача. Приятел ли да съм? Или авторитет? А може ли и двете? Доброволците често си задават такива въпроси, особено в моментите, когато тепърва започват посещенията си.

Когато застанеш пред детето всички тези мисли изчезват. Моментът е тук и сега и двамата си общувате, както ви дойде отвътре. В това е чарът на посещенията ни! И тогава започваме да забелязваме някои трудни моменти в общуването ни с децата – а именно това те да умеят да говорят за преживяванията и емоциите, които си съпътстват. Виждаме, че искат, но и виждаме трудностите, които изпитват – понякога споделят твърде много, понякога твърде малко, понякога не знаят какви думи да използват.

От скоро на посещенията започнахме да пробваме различни игри, в които да намесваме емоциите. Синтезирахме основните моменти и ще ги разкажем тук, за да са достъпни за всеки, който би искал да пробва играта на посещение при децата. Както във всички игри, доброволците тук участват наравно с децата. Дори в обученията наблягаме на моментът, че взаимното споделяне е много важно – за децата е важно да знаят, че именно ти, доброволецът, който идва от София, за да прекара неделята си с тях, си минал през някакви неща, през които и те минават в развитието си. Разбира се, това е при условие, че всички се чувстваме комфортно да говорим за преживяванията си. И така градим доверие! 😊

Играта, която си измислихме е много проста. Има няколко „кръга“, в които основното е да си говорим и да обсъждаме заедно ситуациите, които някой е решил да сподели. Нещо като срещите за споделяне, които си правим с доброволците, но в по-опростен и неангажиращ вариант.

„Много ми харесва тази игра, защото можем да седнем спокойно да си поговорим!“ – Симона.
Всъщност основното е това – децата сами ни казват колко нужда имат някой просто да седне и да си поговори с тях. Да ги пита. И същевременно да може да сподели опита си. Така разчупваме много бариери, които карат децата да се чувстват различни.

А ето и как да я играеш и ти. Ще ти трябват бели листи и флумастери/пастели – някакви цветове. Играта няма правила – измисляхме я в движение, заедно с децата. Всеки даваше идеи и така всеки път играта се променя. Затова можеш да си я променяш и ти – основното тук е, че си споделяме, изслушваме се и не анализираме нищо – просто си даваме пространство да поговорим за нещата, които ни се случват. В играта рядко участват всички деца от дома, а и не е това целта. Можете да седнете 5-6 души в кръгче и да си я играете така. Дори е по-добре, защото няма да сте много хора и ще имате възможност да поговорите за повече неща без някой да се притеснява или да се отегчава.

1.      Какъв цвят са емоциите ми?

Всеки участник се замисля кои са трите най-основни емоции, които е изпитвал през изминалата седмица. Понякога в началото с децата говорим за това какво са емоциите – с други думи – припомняме си ги и насочваме вниманието към тези, които всеки от нас е изпитал най-често през изминалите дни. След това всеки избира три цвята от флумастерите, които свързва най-много с трите си емоции. Правим си упътване – кой цвят на коя емоция отговаря. После всеки споделя кои са трите емоции, които е изпитал, с какво ги свързва и защо тези цветове е избрал за тях. Не анализираме нищо, просто си говорим. 😊

2.      Карта на емоциите

В следващия кръг всеки участник очертава ръката си върху белия лист. Ръката оцветяваме с трите цвята, които сме избрали, като идеята е да преценим коя емоция сме изпитвали най-много и да отделим най-много място в очертаната ръка за нея, по същия начин и за останалите. Когато всеки е готов, отново един след друг разказваме защо и как сме оцветили ръката си – с кой цвят сме направили очертанията, кой цвят преобладава. Отделяме време да поговорим за случките от седмицата – има ли преобладаваща емоция и защо, какво се е случило и как се е променило през дните. Ако някой не желае да сподели – няма проблем.

3.      Пазар на емоциите

След като обсъдим основните моменти от оцветените ръце правим една разпродажба на емоции. Всеки може да продаде или подари една от своите емоции на някой друг участник. Може да сме решили предварително, че искаме да подарим щастието си на някой, който е бил по-тъжен напоследък. Или пък слагаме на „пазара“ тъгата си и някой решава да ни я купи. А пък може и по друг начин – да пожелаеш да купиш емоция от някого, за да я промениш в нещо друго за себе си. Тук нямаме правила, но винаги става ясно, че всеки е изслушал историята на другия и е забелязал какво основно изпитва. Много често децата ни подаряват положителните си емоции или пък казват:
„Ще купя умората ти, защото аз много обичам да играя и тя ще се превърне в енергия!“.
Тази част на играта винаги е много забавна, но и много мила.

И така всъщност в един момент вече нямаме нужда от игра – защото сме започнали да си говорим за гаджето на някого, или за това как някой се е скарал със съучениците си, или за това, че някой има много работа и се е уморил.

А на следващото посещение децата идват и ни казват: „Нали ще има време да седнем да си поговорим пак?“