Припомняме си една от любимите ни истории от подкаста ни Подарени истории. Добромир Здравков или както всички си го знаем - Добри, е едно от “децата на фондацията”. Историята му е много ценна - тя е един от благоприятните начини, по които може да се развие животът на едно дете, живяло по институции. Много често историите на другите деца, с които работим, не са такива. Случва се, когато навършат 18 години, младежите да се върнат при семействата си, често в недобри условия, където не могат да се развиват. В други случаи пък трудно се задържат на работа, изпадат в трудно финансово положение, а за продължаване на образованието и дума да не става.

Историята на Добри е добрият пример - много малко от нашите младежи продължават живота си, както той. Въпреки това я разказваме на всички, защото може би, ако бъдещите младежи чуят как някой, който е бил в тяхното положение се е справил, ще си вярва малко повече. Бъдещето често е много страшно. Доброволците се опитват да омекотят страха, но въпреки това си стои вечното питане - какво ще стане с мен, след дома?

Защо точно историята на Добри?

“Добри е от будните деца, които изобщо не ги мързи!”- така започва разговора Марта. И всъщност е много права - въпреки, че понякога зад “мързела” се крие огромен страх, винаги сме си говорили, че децата, които си го имат, си го имат! Добри беше едно от тези деца, за които страхът не беше толкова страшен! Днес като един млад самостоятелен човек, в разговора си с Марта, той ни разказа някой много простички, но основни неща, които слагат първите “копки” на живота на едно дете в институция. 

Добри е на 23 години, семестриално завършил социална педагогика. Според него не той е избрал тази специалност, напротив - тя го избрала. Когато е кандидатствал е писал множество специалности и именно тази е била специалността, в която са го приели. “Научих много нови неща, въпреки, че съм живял в такава институция” - разказва Добри за обучението си. Същевременно споделя, че не би работил като възпитател, не за друго, а заради цялата документация, която е поверена на тези служители.
Но нека започнем от начало. Добри е бил на 3 години, когато се е озовал в дома.
“Бяхме три деца” - три деца, които са били изведени от семейството си, заради лошите условия, в които са живеели. “За сестра си бях слушал само слухове - до 17 годишна възраст, когато разбрах за нея.” - често това е част от живота на децата от институциите. Ако не попаднат в един дом - както се е случило с Добри и брат му, не винаги се познават помежду си. 

Какво беше в дома?

“През ваканциите сме били по 80 души в дома. При положение, че някои си отиваха при родителите си.” - разказва Добри за годините, в които е живял в така наречените стари домове. След това е бил преместен в ЦНСТ, след което е можел да посещава семейството си за празниците. “Помня, че всички бяха там. Усещането беше като за семейство. Но никога не е имало обещания, че ще ни вземат.” - често пъти дори ние, доброволците, вярваме, че липсата на обещания е по-добрият вариант от празните такива, от страна на родителите. 

“Бяхме като футболен отбор. Всеки си се събира с неговата си групичка. Но когато излезем да играем за мач - всичко си става както си трябва.” Според Добри, животът в дома много зависи от всички отношения - въпреки това всички се подкрепят, услужват си с пари. “Цял ден минаваше в пакости!” - целият ден е минавал в “жуменка” - любима игра и много ценен спомен. 

“В неделя имахме кюфтета. Играехме на разни игри и когато някой спечели взима кюфтето на другия” - това е любим спомен на Добри. В дома децата са имали чистачки, но след това в центърът за настаняване от семеен тип е имало отговорници - всеки ден е имало дежурен за чистенето. Ако някой не изчисти - наказанието е да чисти една седмица. 

“В центъра много възпитатели ми бяха близки. И до ден днешен са ми близки” - както Марта казва, децата, които са получавали повече внимание, са именно тези, които в бъдеще са се развивали успешно. Както е и случаят с Добри, “Преди да започна да уча си мислех, че се разбирам само с възрастни, след това разбрах, че с деца също си общуваме добре.” 

Как се стигна до Подарете книга? 

“Едно момче се отказа да отиде на “Училище за работа”. И така аз отидох вместо него. Тогава за пръв път се срещнах с доброволците.”  Добри не е знаел какви са тези хора, не е вярвал, че ще ги срещне отново. После му стават приятни - започват да имат някакви отношения и са станали приятели. Въпреки това, той не е очаквал, че ще ги види отново. След като се прибира от "Училище за работа", няколко доброволци започват да посещават ЦНСТ-то, в което живее. Те му помагат за различни курсове за професионална квалификация. Доброволците не са му обещавали, че ще отидат да го видят - именно така той разбира каква е мисията на доброволците. 

“Доброволците ми помогнаха да се запиша да уча висше образование” - според Добри, това, че е бил отнет от родителите си не е лош сценарии, дори напротив - тази съдба му е открила възможности, които много оценява. 

Минало и бъдеще - кое е по-важно?

“Няма как да ти липсва нещо, когато не си го имал” - отговаря Добри, когато Марта го пита дали му е липсвала майчина грижа. Към момента той изпитва уважение към родителите си, защото са му дали живот, но не е зле настроен към тях. 

Добри гледа да не планира бъдещето си, надява се да вземе държавния изпит, но не прави планове. Не иска и да променя миналото си - вярва, че каквото му се е случило, така е трябвало. Той работи, дори повече отколкото много други млади хора - на две работи по много часове. Успява да съчетава лекции и две работи, твърди, че не се уморява, защото успява да поддържа темпо. 

Както Марта разказва, отношенията с децата не приключват, когато напускат дома. “Дори се задълбочават” - добавя Добри. Както често си го напомняме, младежите, напускащи домовете, имат нужда от възрастен, който да им бъде подкрепа във всеки един момент от развитието им. При Добри адаптацията към живота на възрастните е станала леко, според Марта. Не при всички деца е така - именно заради това е много ценно да има някой, когото да могат да потърсят, когато не знаят как да постъпят. 

Добри донякъде се радва, че е бил в дом. Но това може би е, защото е срещнал доброволците. А може би не само. Каквото и да е, както и да е - в основата си стои именно това, че за да повярват в себе си децата от домовете, е нужно някой възрастен да им вдъхне надежна, да им обърне внимание и да повярва във възможностите им.